В момента чета ... 89

"Тютюн" в Сторител e без образа на Лила. Не я помнех баш така тази книга, бях изтрила доста неща от съзнанието си, които всъщност и сега ми се сториха досадни на моменти. Започнах да слушам (и почти приключих) "Сърца за изтръгване" на Борис Виан и съм леко втрещена от грешния превод на заглавието, дори не бих могла да кажа, че е интерпретация. Ако цялата книга е преведена така... Иначе е страхотен сюрреалистичен роман, от всичко има - абсурди, измишльотини, морал, хумор... но ще трябва я прочета на френски някой ден, за да ѝ се насладя напълно. Започнах да чета и "Блатно дете", също мн увлекателна.

Аз чета " Архипелаг Гулаг" на Александър Солженицин. Тези книги се четат не леко, а още по- трудно би могло да се напише каквото и да е било за тях. Преживяното страдание, болка, оцеляването, да има човек късмет да оцелее в нечовешки, невъобразими условия, описания ужас, живота в наказателните лагери за деца, за инвалиди, мъже, жени, старци или смесени лагери. То всъщност какъв живот, по-скоро опит да се живее, бледо мъждукане, форма на съществуване. Милиони погубени животи- интелигенция, селяни, духовенство, политически затворници, деца и други хора от различни националности. ( руснаци, украинци, прибалтийци, немци, татари, чеченци, японци, корейци).

Александър Солженицин е бивш лагерист. 12 г. е изкарал в различни лагери, водел се е политически затворник. Офицер по време на Втората световна война. Именно по време на тази война го арестуват, обвиняват и пращат в лагер. Нелепо обвинение, но доста такива е имало по онова време. Излежава си присъдата, излиза на свобода и започва да пише романа. През 1973 г. издава романа в Париж, с който разтърсва западното общество, а през 1974 г. заради романа е лишен от Съветско гражданство и прогонен от родината. През 1965 " ръкописът" на романа е арестуван от КГБ, но книгата оцелява благодарение на това, че Солженицин никога не е пазил на едно място целия ръкопис. Различни части от него е съхранявал на различни места в чужбина . В книгата са включени освен неговото преживяване като лагерист, то и спомените, разказите, писмата на още 227 души, с което на практика романа се превръща в най- безценната енциклопедия на съветската лагерна система създадена през 30-те години на миналия век. Солженицин посвещава книгата на " всички онези, на които не достигна живот да разкажат за това ".

Тя книгата така е и написана. На Димов налагат да преработи романа 2 пъти.
Лила се появява тогава. Повечето от нас така са я чели. Явно на критиците  им е липсвал социалистическият реализъм.

А, аз след Марко прочетох и Безгранично. Която продължава надолу стремително, та не знам кога ще дойде ред на последната книга.

А според мен Юси държи добро и постоянно ниво и не мога да кажа, че има слаба книга
Между другото по bTV Cinema всяка неделя дават филм по книгите от поредицата за Отдел Q. Тази неделя гледах "Убийци на фазани", а тази ще дават "Писмо в бутилка от П.".

На мен Марко също не ми хареса, както и най-последната - Натриев хлорид. Много ми хареса обаче Жертва 2117.

Не знам дали е вярно, но книга номер 10 ще е финалът на поредицата. Преди няколко седмици ми попадна немското издание и там го пишеше.

floren,
на една вълна сме - най-новата ми книга е "Кайсиево сладко" от Солженицин - 11 разказа, писани в периода 1965-1995г. Още не съм я прочела, но преди нея имам нужда от нещо лековато и романтично, защото тъкмо завърших "Случи се на първи септември" от Павол Ранков, която не е тежка, нито пък трудна за четене, въпреки че описва невъобразимите абсурди по време на войната и после в социалиситическия режим, които всъщност са ежедневието на героите, но все пак е доста въздействаща и имам нужда емоционално да се разтоваря преди да подхвана книга, която има изгледи да изисква повече размисли. Мислех да не пиша за нея в темата, защото едва ли ще предизвика особен интерес, но някак твоя пост ме поощрява да споделя.
Първо ще кажа, че Павол Ранков е писател със забележителен интелект, богата обща култура и задълбочено познаване на историческите събития, съпътстващи живота на неговите герои, което си проличава в стила и похватите, чрез които засилва ефекта на действието, по лекотата на перото му, но и по дързостта в някои моменти, по хумора, който е съвсем деликатно присъстващ, макар и с горчив привкус. Книгата е за живота на трима приятели - унгарецът Петер, чехът Хонза и евреинът Габор от градчето Левице, което в зависимост от геополитическото деление на света преминава ту в Словакия, ту в Унгария, ту в Чехословакия, като всеки път предизвика промяна в животите на нашите герои и определя съдбите им. Всяка глава е посветена на годината, в която се развива действието, първата е 1939, последната - 1968 и както се досещаме по годините, обхваща периода от Втората световна до Пражката пролет. Разбира се, има и любовна история, която търпи своето развитие през всичките тези години и завършва хем с очакван, хем с изненадващ край. Авторът посвещава романа на баща си, неговите приятели и на цялото им изгубено поколение, което е трябвало да изпита всичко това на собствения си гръб. Много ме заинтригува този писател и потърсих други негови негови книги - в България е излизала книга с разкази преди 20 години и намерих такива за свободно четене в liternet.
Преди това "Мадоните на Ленинград", която е типично дамско четиво за почивка. Написана е добре, приятно, но си е книга за един път. На мен най-много ми допаднаха описанията на картините от Ермитажа, които главната героиня възстановява в спомените си и в края на живота си дори заживява в тях, смесвайки ги с действителността, защото познавам тези картини още от детските си години, когато нямаше телевизия през деня, нито интернет и разглеждахме книги с репродукции като форма на забавление.

E Rayna,как няма да прояви никой интерес😀,ето,аз проявявам и веднага името на Ранков попада в дългия ми списък.

Радвам се ако Павол Ранков намери още читатели, за мен е откритието на тази година. Дано ти хареса и на теб.

Ужас, добре, че имам дневник, оказа се, че съм я прочела обаче не помня. Явно имам да чета само седмата за сега. Докато не излезе друго електронно, или ги има, не знам. Иначе имам "Натриев хлорид" май беше, но е на немски и не ми се чете така.

Аз зарязах поредицата на Юси Адлер-Улсен след третата книга, въобще не ми харесаха. Имам две непрочетени вкъщи, може пак да се пробвам някога.

На мен ми харесаха, но тези двете "Марко" и "Безгранично" се оказаха досадни някак, не знам защо. Или аз се преситих

Аз май точно тях имам вкъщи.

Може пък да ти харесат Знае ли човек. В началото определено са доста интересни и се развиват много добре. Обаче тия двете ми бяха много трудни